Скъпи братя и сестри,
Получихме като подарък и с благословение книгата в две части С дух и истина на свещ. Александър Лашков, Издателство Нов човек, София 2006. Навремето посещавахме църквата „Св.Троица” в кв. Илинден в София и след всяко слово на отец Александър на неделните богослужения, ни ставаше малко тъжно, че неговите благодатни беседи не можеха да стигнат до повече хора. Уви, и там, в този огромен софийски комплекс, църквата в неделя не беше пълна. Ето, че отец Александър издаде част от своите проповеди за радост на всички вярващи. Предлагаме на вниманието Ви част от една негова проповед, направена на Задушница, 5 ноември 2005 г.
А ние ще трябва да направим необходимото, проповедите на архим. Емилиян изнасяни в нашата църква, да ги съхраним за да стигнат до по-широка публика, за да не съжаляваме и за тях един ден, защото времето минава неусетно и както казва игумения Арсения „Велика е милостта Божия, когато има на земята място, където душата може да получи отрада, когато има хора, с които сърцето си почива.” Така, че да ни даде Господ сили да се възползваме от тази Му милост.
С дух и истина
проповеди и беседи, книга 2
Свещ. Александър Лашков
Вълните на любовта
(Задушница)
Православната Църква ни учи, че Христос възглавява и обединява всичко земно и небесно (вж. Еф. 1:10). Чрез Христос като глава на едната църква – земна и небесна – ние, вярващите на земята, и небесните жители, можем да влизаме в общение помежду си. Това общуване става чрез молитва, която е израз на взаимната ни любов. Нали именно любовта е тази, която ни е свързвала и приживе с нашите покойници. По същия начин, тя ни свързва с тях и след смъртта им, защото любовта не умира с човека. „Любовта – учи ни апостол Павел – никога не отпада.” Защото тя е качество на душата и е безсмъртна като нея. Човек умира телом, но душата му – с всичките си качества – продължава своя живот в отвъдния свят. И тази душа, която е „придобила” любовта с богоугоден живот на земята, я „пренася” на небето като своя неотменима придобивка. Тази любов е раят за блажените души. Тя „тече” двупосочно между небето и земята и смъртта не може да бъде преграда за нея. Израз на тази любов е застъпничеството пред Бога на небожителите за нас, живеещите на земята техни братя; израз на тази любов е и нашата молитва за покойниците, преминали в свръхестествения свят. Смъртта не може да ни попречи да се обичаме и да си помагаме и взаимно чрез молитва, защото искрената и безкористна любов е по-силна от смъртта – нали Сам Бог е любов (вж І Йоан 4:8). Затова Светата Църква от най-дълбока древност е постановила да се молим за починалите и в лични молитви, чрез заупокойни литургии, панихиди, задушници, раздаване и благотворене, да измолваме за тях прошка на греховете и подобряване на задгробната им участ.
А това е възможно поради факта, че ние всички (живи и починали) имаме на небето един вечен Ходатай – Господ Иисус Христос. „Ако някой съгреши – пише св. Апостол Йоан Богослов, то пред Отца имаме Ходатай Иисуса Христа Праведника; и Той е умилостивение за нашите грехове” (І Йоан 2:1-2). Той „приема” молитвите на св. Богородица и на светиите и молитвите на нашите покойници, получили дръзновение да му се молят за нас; Той приема и нашите молитви за починалите.
Според нашата християнска вяра милосърдието е мярка за стойността на човешкия живот – то е външният, практическият израз на любовта. Когато ние вършим добро дело или правим милостиня в памет на починалите, все едно, че на тях сме го сторили; тази добрина на тях се „приписва”…
Затова ние правим помени и раздаваме в памет на починалите; за тях, за техните преминали в отвъдното души са и тези нарочни дни, наречени задушници. Силна и действена е искрената молитва на добрия християнин. Ала стократно по-силна и действена е общата молитва на Църквата, възнасяна едновременно от десетки и стотици вярващи…
И можем да бъдем сигурни, че тази наша молитва, възнасяна от толкова много вярващи и любещи души и сърца, ще прелее бреговете на отвъдното и като огромна вълна ще стигне до Бога и ще измоли от Него прошка, светлина и покой за всички починали.