В името на Отца и Сина и Светия Дух, амин!
Скъпи в Господа братя и сестри,
Днес чухме притчата по свидетелството на свети апостол и евангелист Лука (16,19-31) за богаташа и бедния Лазар, която на пръв поглед не ни засяга. Богаташа, който се обличал във висон и багреница всеки ден, пирувал бляскаво, сиреч, не само не e било необходимо да ходи на работа, но е имал и средства да оранизира пиршества ежедневно. Ние не сме от тази категория хора. А пък не сме и толкова бедни и толкова болни като Лазаря…
Редно е обаче, да знаем като православни християни, че няма дума в Евангелието, която Бог да не е изрекъл лично и специално за нас. И онези евангелски четива, които не разбираме, които си мислим, че не са за нас, именно тях трябва да препрочитаме, задълбочавайки се в тях. Колкото по ни е неясно, толкова повече трябва да четем този текст, за да разберем какво Бог иска да ни каже чрез него.
Но след като не сме богати като богаташа и бедни и болни като Лазар, какво означава тази притча за всеки един от нас? Най-напред това че има отвъдно, има смърт, има и съд. Човек живее веднъж, имаме един шанс, който не се повтаря, и затова е редно да го използваме много внимателно. Имаме един живот, не се прераждаме, не се превъплъщаваме в камъни, дървета, животни и т.н. както се опитват да ни кажат някои източни философии. Човекът е Божие творение и като такова, той е свещено творение, той е образ Божий, дори в своето тяло. След като Христос се въплъщава, тялото става толкова свещено, колкото и душата, понеже Христос го благославя, правейки го свое.
И така ние имаме един шанс, не два, един, да се ориентираме и да вземем правилното решение – дали искаме да отидем в Рая или искаме да отидем в Ада. Вие ще кажете: “Ами то е много просто – ние искаме да отидем в Рая”. Добре. Но веднъж взели това решение, трябва все пак да направим нещо по въпроса, да се потрудим, за да можем като отидем в Рая да ни е уютно, да намерим там приятели – светиите с които трябва да сме се сприятелили още тук на земята – иначе Раят за нас не би бил никакъв Рай, ами Ад.
Светите отци казват, че Рая и Ада, това са състояния на човешката душа. Състояния на човешката душа, в които не се изключва и тялото. Тялото както и душата са безсмъртни. Вие ще кажете: “Ами как така, нали то се разлага, червеите го изяждат” и т.н. Да, разлага се… Но имаме и тела на светци, чиито мощи не се разлагат, въпреки всякаква логика и въпреки всякакви научни изследвания се съхраняват с векове. А на обикновения християнин тялото се разлага. Да, обаче ние вярваме във второто Христово пришествие, както и във всеобщото възкресение, което може да стане утре, но може да стане и след много години. Пришествие, което ще бъде предшествано от Антихриста, който също трябва да дойде и срещу когото трябва да се подготвяме, най-вече съчетавайки се и живеейки с Христа. Иначе дори няма да можем да го припознаем като Антихрист, ако не живеем с Христа.
При Второто Христово пришествие, телата ще възкръснат. Ще оживеят. Символ на това е Христос, който се явява на своите ученици, иска риба, иска вощен мед и им показва, че той яде. Вярно е, че това тяло е различно от нашето, понеже Той минава при заключени врата. Но това тяло го има. То е безсмъртно. И тук в притчата, това много ясно излиза наяве. Понеже богаташът моли Авраам да изпрати Лазаря да намокри с вода езика му, тъй като е измъчван от страшна жажда. Той умира, тялото му се разлага и в същото време мъките му са и телесни… Смъртта не унищожава тялото и душата, а ги въвежда в едно ново измерение. А пък смъртта, братя и сестри, е най-сигурното нещо, което ще ни се случи. От това не можем да избягаме.
Не можем да избягаме, въпреки, че днешният свят се опитва да ни каже, че можем. Въпреки, че Гугъл и други големи магнати се опитват да направят вечния човек, безсмъртния човек, човекът-бог. И това е много опасно. Бертран Вержели – православен френски философ, издаде наскоро една книга за човека-бог[1]. За този човек, който днешното общество се опитва да обезсмърти. За свръх-човека. За човека, който няма да умре.
Св. Максим Изповедник казва, че смъртта е благодат, благословение, с което Бог дава край на трудностите, на остаряването ни, на всички мъки. И ни дарява ново начало. Ако някой се опитва да ни обясни, че на земята може и ще има пълно щастие, то трябва да бягаме много бързо в обратната посока. Това не означава, че на земята няма никакво щастие, и че на земята трябва да живеем като гностици и дуалисти. Напротив – в Православната църква има пост, има и брак, в който брачното общуване е благословено, има и празници, за които в типика пише, че се разрешават блажна храна, че се разрешава и вино. Църквата намира начин по който да ни покаже, да вземе под внимание нашата въплътеност. Понеже не може душата да се радва, без и тялото да участва в тази радост. Обратното също не е възможно, понеже когато тялото се радва без душата да участва в тази радост, става дума не за истинска радост, а за мимолетно плътско удоволствие, което дори не е удоволствие в истинския смисъл на думата, а зависимост и робство, лишено от радост. Но когато някой почне да ни казва, че всъщност няма задгробен живот, че ние ще направим вечния човек, трябва да внимаваме, понеже Христос ни казва, че ние сме пришълци на земята и дните ни на нея са малко. Малко спрямо вечността, понеже 100 години са малко спрямо вечността, а не всеки доживява и до 100.
Затова, братя и сестри, трябва да се молим Христос да ни дава мъдрост да разграничаваме духовете и да Го следваме. Имайки пред очите си притчата, това, че има съд, и че има вечно наказание и вечна мъка. Много важно е тук да не сложим черно-белите очила и да четем този евангелски разказ така: богатият отива в Ада, бедният отива в Рая. Автоматично. Нещата са по-релефни.
Спасителят и св. евангелист Лука вписват този релеф по много фин начин. Къде отива бедният Лазар? В Лоното Авраамово. Не в Рая, а в Лоното Авраамово. Защо Лоното Авраамово? Защо не бе написано Лоното Исааково, Лоното Яковово? Всички те са патриарси и са в Рая. Защо пък точно Авраам? Ще кажете: “Той е първият”. И не само това. Авраам е бил не по-малко богат от Богаташа. Знаем за неговата благотворителност, знаем за неговото гостоприемство също така. При Мамврийският дъб, той приема трима ангели чрез които му се явява сам Бог, откривайки своята троична същност в така наречената старозаветна Света Троица. Авраам пък е чакал да му дойдат гости, за да може да заколи теле и да обядва с тях. Бил е може би по-богат и от богаташа. И това не му е попречило да влезе в Рая. А пък богаташът отива в Ада. Този антипод не е случаен, понеже чрез него се казва: богатството е изпитание, но ако е използвано правилно може да въдвори човека в Рая, ако ли не, може да го обезличи, довеждайки го до Ада.
Името на бедният Лазар, този болен, неизвестен никому човек, остава в Евангелието, а не това на богаташа, който е бил много известен за своето време… Св. Йоан Златоуст насочва вниманието ни към този парадокс. Богаташът, който е известен, който е бил властен, събирал се е с властни приятели, пирувал е с тях, неговото име се е знаело от неговите съвременници, които са го споменавали с респект и страхопочитание. А името на Лазар не е било никому известно, преди неговата смърт да го увековечи, или по-скоро да го обезсмърти и хиляди християни да говорят за него, сочейки го за пример.
Но отново, какво се посочва като пример? Не просто това, че е бил беден и болен. Има много бедни и болни хора. Сами по себе си бедността и болестите не ни вкарват автоматично в Рая. Човек може да е беден и да роптае и да завижда. Това не му помага да влезе в Рая. Човек може да е болен, да похули Бога и да отиде в Ада. Това което отваря райските врати за Лазар е неговото безропотно търпение въпреки големите му изпитания. Той е приел своята участ, както и това, че неговите първи приятели ще са животните, а не хората… Интересен е фактът, че и на Рождество Христово животните се оказват по-гостоприемни от хората. Не се намира къща, където Мириам да роди, а ражда в ясли, в обор.
В днешното общество на егоцентризъм, на консумеризъм, на хедонизъм, естествено, че богаташа ще е пример за всички ни. Ще е пример, който се налага отгоре, чрез телевизия, чрез радио, чрез реклами. “Колкото повече, толкова повече”, както казва Мечо Пух. Но в случая е : “Колкото повече, толкова по-малко”, колкото повече сме безразлични към другия и колкото повече мислим единствено и само за себе си, толкова по-малко богатеем. Но трябва да даваме от сърце и без да чакаме нещо обратно. Богаташа също е давал, правейки пирове, но той там е канел хора, които ще ласкаят неговото его, в което е искал да се вижда такъв, какъвто не е, да слуша добри думи за себе си…Обаче “празникът” или по точно фарсът спира в един момент. И започва истината. Започва смъртта, започваме да виждаме това, което наистина сме и понякога когато лъсне нашето его, то и само то, гледката никак не е достолепна, ами си е доста ужасяваща. Ако този ужас не го изживеем на земята, ще го живеем във вечност с тази разлика, че на земята, ужасът е радост в тайнството покаяние в което въпреки нашета нищета, Бог ни приема в своите обятия, докато в отвъдното ужасът си е ужас, такъв, за който не сме и сънували.
Св. Йоан Златоуст казва, братя и сестри, че притежаваме това, което даваме. Онова, което даваме наистина от сърце и забравяйки го в самия жест на даване. Защото всички онези богатства, които не ги споделяме са загубени. Всичко, което натрупваме ще остане на нашите деца. Ние не можем нищо да занесем в гроба. Хубаво е да даваме също така и на хора, които имат нужда. Вие ще ми кажете: “Но ние нямаме възможност”. Може да даваме не само средства. Може да се молим, може да даваме онези таланти, с които Бог ни е благословил. И вярвам, твърдо съм убеден, че няма човек тук в църквата, който да няма какво да даде. И споделяйки ги, талантите се преумножават. Алогично е, но е факт – колкото повече даваме, толкова повече получаваме. Колкото повече обичаме ближния и Бога, толкова по-дълбоко съзираме Божията любов към нас, за която сме призвани да свидетелстваме понякога, викайки в пустинята, имайки за пример св. Йоан Кръстителят – “Гласът на викащия в пустинята”. Независимо, че нямаме чуваемост, независимо, че Дяволът ни казва: “Няма смисъл, аз съм завладял света, Антихристът ще дойде, всички ще ви пороби. Няма да може да се спасите вие и вашите деца”. Независимо от всичко, което той ни казва, длъжни сме да “викаме” в пустинята на човешките сърца. Ако имаме търпението на Лазаря, Христос не само ще ни отговори, но и самият Той ще вика чрез нас недостойните и скверните Негови служители, които, като произнасяме Неговото име, може би вършим грях. Защото то е толкова чисто и величествено, а Бог ни е призвал да Го произнасяме. Призвал ни е да вярваме в Него. И да вярваме в Христа. Независимо от всичко, което виждаме и не виждаме в Църквата.
Бедният Лазар е помолен от богаташа да се върне в бащината му къща за да свидетелствува, та да може другите му братя да видят и да се избавят от Ада. Авраам му казва: “Няма смисъл, защото ако те не вярват на Моисея и пророците и да дойде някой от мъртвите, пак ще го дискредитират, казвайки ‘Това са глупости’”. Важно е, братя и сестри, това да го имаме пред вид и когато си казваме, свещениците ни са такива, владиците ни са онакива, забравяме, че сме тук не заради тях, а заради Бога. Вие сте тук не заради мен, а заради Бога. Ако сте тук заради мен, то вие си губите времето. Дошли сте в храма заради Богочовекът, Който е сред нас, въпреки нас. Въпреки немощта, която може да видим в клира или където и да било, и срещу която сме призвани да се борим с всички сили, е редно да не забравяме, че колкото повече се надяваме на Бога, а не на някой друг, толкова по-щастливи ще сме в Църквата.
Клирът, това е мост. Хубаво е да е от бетон, човек се чувства по-сигурен на него. Но дори и да е от въже, ако човек гледа към Бога, няма страшно. Или дори да е от бетон, ако човек не гледа към Бога, ще се хвърли от него. Затова, когато ние си казваме: “Ако бяхме живеели във века на св. Йоан Златоуст, на св. Василий Велики, на Кападокийците… ако бяхме видяли св. Паисий Светогорец преди да умре… щяхме да сме много по-вярващи. Това не е вярно, понеже и да бяхме съвременници на всички тези светии, техния пример не би ни послужил за нищо, ако нямахме духовни очи да го видим. Понеже, ако не се стремим към Бога, ако не се опитваме да очистим сърцето си, ако не се опитваме не само да бъдем по-добри, но и по-искрени със самите себе си, то и св. Паисий Светогорец да дойде тука между нас, ние няма да го видим. Няма да имаме сърцето да го усетим, няма да имаме духовното зрение, да видим очевидното. И обратното, ако отворим сърцето си, то тези Божии приятели стават и наши съвременници в и чрез светата литургия.
Бог ни е дал в св. Кръщение духовните очи, които трябва постоянно да очистваме и умиваме със сълзите на покаянието, с тайнството изповед, с молитвите… Не с отчаяние, но вярвайки, че Той ще ни дойде на помощ и в същото време знаейки, че дните ни са преброени. Ние тук имаме един живот, нямаме повече, както казахме в началото. Но също така не трябва да забравяме, че Бог ни обича, дори ние самите да се мразим. Той пръв, повече от нас иска да се спасим и да Му се доверим. Ако го сторим, Той ще ни упъти, ще ни утеши, ще ни прегърне и ще можем спокойно да заспим в Неговия скут не се притеснявайки от Дявола, от всички неща, които кръжат около нас. Както дете, което заспива в скута на майка си… То е спокойно, защото знае, че майка му го обича, знае, че там е на сигурно място и знае, че въпреки, че е болничко, въпреки, че е с температура, тя ще направи всичко възможно да му помогне и утеши, тя никога няма да го изостави. А колко повече Бог ще направи това за нас …и Той го е направил на Кръста, разтваряйки пречистите си ръце за да прегърне цялата вселена.
[1] Bertrand Vergely, La tentation de l’homme-dieu, Mesnil-sur-l’Estrée, Le Passeur, 2016.
о. Иван Карагеоргиев