Възлюбени в Господа братя и сестри,
Днес честваме паметта на светите братя Кирил и Методий и традиционният пикник, на който се събираме, е в чест на тяхното дело, на това, което са ни оставили, на вярата, която са ни преподали, понеже хубава традиция е, неделята най-близка до 24 май да бъде посветена на тяхната памет. Делото, което са ни оставили е чутовно, азбуката, която са написали, е единствена по своята същност, защото тя е единствената азбука, писана с мисионерска цел.
Принципно процесът е обратен: един мисионер отива на място и научава езика на съответния народ. Светите братя не просто са знаели езика, а са го дарили с писменост. С цел да евангелизират, да преподадат най-съкровеното, което са имали и което е Било Божественото учение, а именно православната вяра. Този православен дух, който става български от покръстването на народа, ни е помагал да се борим и да побеждаваме въпреки човешката логика, въпреки всички трудности и изпитания, с които дяволът, врагът на човешкото спасение е искал да заличи нашия народ, и този дух – непобедим, заради Христос, който е непобедим, защото е Христов дух, ни е помагал да се справим във всички изпитания.
И докато се крепим на тази вяра, докато се крепим на тази основа, няма от кого да се страхуваме. Няма от кого да страхуваме, стига Христос да ни е взел страха. Ние имаме хубав израз на български – някой да ти вземе страха. Ако Христос ни е взел страха, няма от кого да се страхуваме, понеже знаем, че сме под Неговите криле. И така народът ни се е справял с иго – с османско робство, с различни трудности, с войни, малък на вид народ, но който е учудвал всички с този непобедим дух и е побеждавал заради Христа.
Днес също така честваме паметта на отците на Първия вселенски събор от 325 г., когато 318 отци се събират и съставят най-значителната част от Символа на вярата, който преди малко изрекохме заедно. Пишат по-голямата част, първите 10 члена, до „…и Светия Дух…“. И целта им им е бил един презвитер Арий, който е учил, че Иисус Христос не е богочовек, а просто едно същество, творение. Вярно, малко по-висше от другите творения, но не истински Бог. А ние като православни християни вярваме, че Христос е истински човек и истински Бог, едновременно. Въпреки, че за логиката ни малко трудно е да го разбере, как истински Бог ще се роди от девица и ща умре на кръста. Светите отци през този Вселенски събор през 325 г. са казали не само, че той е истински Бог, а и че и от едно и също естество със своя отец. „Единосъщен с Отца“ – казваме в символа на вярата. „Омни осиус то Патри“ се казва на старогръцки – от една и съща „осия“ – същност, сиреч, и това е важно не само философски, а е важно за нашето спасение. Защото ако един човек или някое необичайно създание се е въплътило, то няма как ние да бъдем спасени. Ако едни човек умре заради нас, много мило, но той няма как да заличи този грях, който прародителите са ни оставили; ние не наследяваме греха, но наследяваме следствията на греха, а именно неговата смъртност. Наследяваме това, че сме смъртни и че умираме един ден. Христос идвайки тук на земята, и умирайки за нас, отнема това следствие, а именно тази смъртност. Вие ще кажете, но ние пак умираме. Умираме, но след Христовото Раждане и Възкресение, ние умираме, за не умрем никога; не умираме а възкръсваме. Вярваме братя и сестри и затова сме тука, че веднъж родени в Христа и втори път родени в Неговата Църква чрез кръщението, ние смърт не познаваме. Познаваме само преминаване от този живот, в едно друго измерение, познаваме само вечността. Понеже сме създадени за вечността, понеже сме обречени на вечността, не само нашата душа, а и нашето тяло. Видяхме, в четвъртък празнувахме Възнесение Христово. Ами как се възнася Христос? Като Дух, като привидение? Той се възнася със своето тяло и преди да се възнесе казва на учениците Си : „дайте ми нещо да ям…“ за да им покаже, че това е тяло истинско. И те му дават късче риба и вощен мед. И той яде. Вярно, тялото Му е различно от нашите тела, но е в същото време реално. Защо е различно от нашите тела? Защото той минава през затворени врата, защото Той се възнася, сиреч, той не е подвластен вече на физическите закони, които ние познаваме. Това ни учудва, но в същото време е напълно нормално, защото Христос е Авторът на тези закони. Именно заради тази вечност, понеже знаем, че нашите тела имат болежки, трудности и с годините тези болежки не се отлагат, а по-скоро се увеличават. Именно заради това ние сме тук, за да знаем, че в един момент има край – това е нашата смърт, но не трябва да се боим от нея, трябва да се готвим за нея. Защото тя е преминаване към отвъдното, към един по-истински живот. Тук сме за известно време, 50-100 години, както Бог е дал всекиму, но по този път, в това лутане – понякога минаваме през трудности – особено тук, на Запад знаем че за да се наложим някъде, на нашето работно място дори, трябва да сме доста по-добри от конкуренцията, от останалите чужденци и дори от останалите местни жители, за да можем да запазим работното си място. Не е лесен пътят. Но в същото време знаем, че ако живеем в Христа, със смирение, с търпение, ето че Той го казва в днешното Евангелие, всичко, което имаме, е на Отца и Той ни дава всичко. Той не ни дава просто място за живеене, както ние е редно да се грижим за нашите деца, да им осигурим покрив, Той ни дава цялата вселена, Той ни дава повече от цялата вселена, дава ни вечността, Той ни дава Себе Си. Ето с тази радост, братя и сестри, завършва днешното Евангелие : „За да имат в себе си Моята радост пълна…“ ние сме създадени. Тази радост, която никой не може да ни отнеме, ако самите ние не си я отнемем. Тази радост, която не е въплътена във времето. Защото, братя и сестри ние знаем, че няма радост тук на земята, която да няма начало и край. Христос иска да ни въведе в едно друго измерение, във Вечната Радост, в радостта, която са имали мъчениците. И до ден днешен има християни, които умират за своята вяра. Не само в Близкия Изток, и на други места. И тази радост е неподвластна на тези препятствия, на тези премеждия. Ето за това чудо, братя и сестри сме тук, и милост Божия е, че имаме светите братя Кирил и Методий, които са ни дали най-ценното, не само езика, не само културата – ВЯРАТА. (Те затова са създали писмеността и културата – за да ни предадат вярата). Трябва да пазим тази вяра, понеже тя ни пази. И тя ще ни пази, докато сме на земята и докато ние не се отделим от Христа. Докато сме под Неговото крило, никой не може да е срещу нас. Ако Бог е с нас, кой е срещу нас? Така завършва и кондакът на Възнесение: „Ако Аз съм с вас, никой не може да е против вас“. Сиреч, много хора може да са против вас, но техните кроежи, техните планове могат само до някъде да достигнат. И ако вие сте под Неговото крило, вие сте в безопасност. Нека го имаме това предвид, братя и сестри, и да пазим като очите си и тази вяра, понеже тя ни пази. И да имаме упованието си в Бога. Амин!