автор Ивайло Ганчев
Мотивация за тази статия
Конкретната причина да се впусна в тези размисли е, че нашата енория наскоро откри своя страница във Фейсбук. Всъщност това си е съвсем нормално – живеем в 2012 г., енорията ни е събрала доста млади членове със свои страници в социалната мрежа, които динамично участват в енорийския живот – организират събития, споделят информация със събратята си, за което и енорийският ни сайт дава пространство. Затова е естествено да се сдобием със своя страница и във Фейсбук, на която също да публикуваме новини, статии, мисли.
Въпреки това вече си имах мнение за тази социална мрежа от гледната точка на информатик, който използва основно свободни софтуери и е чувствителен на тема неутралност на Интернет и отворени стандарти. Затова реших, доколкото ми стигат силите, да споделя своето отношение към ФБ през погледа на християнин, какъвто поне се стремя да бъда.
За Църквата
Мисля, че всяко разсъждение трябва да започне оттук — какви са целите на двете и към какво се стремят, не за да ги съпоставям, разбира се, а за се опитам да откроя какво можем и трябва да търсим и очакваме от тях.
Сред хилядите страници за Църквата като тяло Христово, които могат да бъдат цитирани, се спрях на няколко статии за отправна точка – те изразяват разбирането ми за Църквата и живота ми в Нея като мирянин. 1 2 3.
Църквата е тайна. Това е мястото, където срещаме Господ, където се завръщаме изподрани от странстванията по кривите пътеки на ежедневието ни и където Той отново и отново ни лекува. Това е мястото, където се извършват св. Тайнства, по време на които сам Господ излива над нас благодатта Си. Това е място, но и момент. Мястото и моментът, в който се намираме сред братята и сестрите си и загърбвайки егото си, издигайки се над личните, родствените, националните особености, ставаме едно в името на Този, Който е в центъра на Църквата.
На Църквата Господ е отредил да свидетелства за Истината и с цената на лишения, скърби, въпреки рисковете и възможните беди винаги да бъде живото свидетелство на вярата в Господ и вестителка на идващото Негово царство. Да разпространява Благовестието, да повтаря и засвидетелства Христовите истини в моменти, когато те са забравени в обществото ни, да бъде стожер на заповедите, които Той ни остави, да приема нови членове и чрез усърдие и търпение, с много любов да им позволява и помага да израстват и усъвършенстват духовно и да се приближават към Христа.
Това Църквата е вършила от самото си създаване, върши и днес. Тя винаги е съумявала да се се впише във времената така, че вечните истини да блестят с универсалността си, а не да се превръщат в депресивен спомен за отминалите времена, нито в нездрави блянове за райското бъдеще. Църквата винаги е била в епохата си, в момента, сега. Тя е разбирала времената, приемала е едно, отхвърляла е друго.
Така стоят нещата и днес в нашата свръхдинамична и постмодерна цивилизация, доминирана от информацията и информационните технологии. Църквата отново се опитва и до голяма степен успява да си послужи с тях, само и само да бъде по-близо до човека, до хората, които в днешно време все по-често наричаме “масите”.
Ето как бавно и постепенно (доколкото “бавно” и “постепенно” са думи присъщи на епохата ни) църквите се сдобиха с пространство в Интернет, започнаха да използват сайтове като YouTube, Flickr, доста свещеници имат лични страници, от които не спират да катехизират и да свидетелстват за Истината. Като продължение на тази тенденция и Фейсбук се населява все по-осезаемо от духовници, богослови, енории и други църковни структури.
Напълно разбирам желанието на всеки отдаден на мисията да разпространява Словото Божие да се включи в тази социална мрежа и да продължи мисионерската си дейност от реалния свят във виртуалния. Та това е една гигантска общност, в което над 800 милиона душѝ ден и нощ обменят, споделят, разхождат се, търсят, а може би и се търсят. Естествено е за един свещеник да счете като необходимо, едва ли не задължително присъствието си в този световен форум, както и светите Апостоли са били по тържищата, пазарите и навсякъде, където е имало шанс да открият отделилите се овци.
Затова нека да задълбочим малко разсъждението в тази насока – какъв вид тържище е Фейсбук.
За Фейсбук
Преди всичко Фейсбук не е просто средство за комуникация и би било погрешно в представите си да го свеждаме само до това. Става дума за огромна фирма, организация, която има за цел единствено да трупа печалби и да ги разпространява между акционерите си. Това е средство за печелене на пари чрез продажбата и търговията с лични данни, които се натрупват при комуникацията между отделни хора и групи, абонати на тази мрежа. В това се състои и същината на въпроса – търговията с тези данни е в основата на бизнес модела на тази фирма.
Още в първа точка от правата за ползване на ФБ можете да прочетете, че макар и да сте собственик на данните си, Вие отстъпвате право на Фейсбук (съгласно Вашите лични настройки за лични данни) да ползва, преотстъпва, лицензира тези данни навсякъде по света, при това без да имате възможност да изисквате някакви обезщетения.
Втората точка гласи, че дори и да изтриете Вашите данни, ФБ си запазва правото да ги запази на сървърите си за около 3 месеца (впрочем наскоро Ирландия и други европейски страни осъдиха някои практики на фирмата 4).
В същото време ФБ изисква от вас (без да може да ви задължи, разбира се) да попълните истинските си данни, да имате само една сметка, да не си правите нова сметка, ако Вашата бъде изтрита от администраторите.
Друга интересна точка е тази, която Ви информира, че Вашите данни ще бъдат автоматично прехвърлени в САЩ. А в САЩ все още е в сила Patriot Act, според който всяка фирма е длъжна да предоставя на американските власти всякакви данни, свързани с дадена личност, ако ѝ бъдат поискани. За средностатистическия гражданин това не е от голямо значение, но нека помислим за политическите активисти, както и всички други, които публикуват онлайн информация, предназначена за тесен кръг от хора.
Казано с други думи, веднъж вкарали личните си данни на сървърите на ФБ, Вие губите до голяма степен контрола си над тях и практически не сте вече техен собственик, а в най-добрия случай съсобственик.
За личните данни и човешката личност
А с какво личните данни са толкова важни и защо толкова шум около опазването на личните данни?
Това което наричаме лични данни включва социалния ми статус (име, адрес, месторождение, семейство, родители, професия и т.н.), това което харесвам и не харесвам, групи, в които членувам, моите снимки, моите клипове, тези на приятелите ми, моето минало, настоящето ми, проектите ми за бъдеще… Казано накратко, личните ми данни са отражение на моята личност. Те са моя следа в света.
Според мене е сериозен проблем личните данни на даден човек да бъдат де факто собственост (или пък отдадени под наем) на дадена фирма или, още по-зле, да бъдат разпространени на трети и четвърти фирми, да придобият някаква търговска стойност. Още повече ако става дума за над 800 милиона души. Мисля, че тази вседостъпност отнема толкова важната и нужна за човешката личност интимност и съкровеност, като че ли ни изпразва от същината ни. Може да узнаете всичко за мене, стига да надникнете на страницата ми на ФБ – какво ми харесва, какво не ми харесва, колко колограма съм и какво съм си мислил вчера сутринта. Дори да съм ограничил достъпа до личните си данни само до приятели, той остава реален за администраторите на ФБ и за тези, които им го поискат или го купят.
Самият начин, по който създаваме профила си при записването ни в мрежата, е показателен за това. Ние сме поканени да попълваме графи и графички с всякакви данни за себе си. Не че сме длъжни да го правим изцяло, но всеки според предпочитанията си допуска да се знае малко или много за него.
Според мене, начинът по който технологиите като цяло, и в частност ФБ гледа на човека представлява голям риск. Неусетно се превръщаме просто в един ресурс. Вече не сме личности, а просто редове в една база данни, имаме си атрибути и точно тези атрибути ни правят интересни за фирмата, защото могат да ни продадат атрибутите, за да може после друга фирма, която ще ги купи, да опита да ни продаде нещо друго.
Нима това не е едно оплоскостяване и принизяване на същността на човека и на дълбочината и висотата, която Христос ѝ придаде? Нима Господ за това слезе да ни въздигне и изкара от робството на закона и на идолите – за да се вкараме във формулярите на социалните мрежи?
Личността е лишена от тайнството на копнежите си, от съкровените си мечти, от онова, които таи в себе си и открива само пред Господа. Ние се излагаме на показ, другите на нас и в това всезнание на всеки за всеки като че ли не си даваме сметка за последствията.
Някои биха казали, че благодарение на ФБ са намерили връзка със стари приятели, успяват да поддържат контакти с много хора наведнъж, да споделят проблемите си и радостите си, да общуват с близки и приятели, които са надалеч.
А какъв е смисълът от многото “приятели”? Действително ли общуваме истински с всичките? Или суетно ги събираме и “притежаваме” като колекционери? Много социолози са потвърдили, че човек може да поддържа стабилни социални контакти, основани на добро познанство, най-много с 150-200 души – този феномен е известен като числото на Дънбар.
Дали намирането на старите ни приятели не ощетява общуването ни с настоящите, дали не потиска стремежа да открием нови? Каква е ползата от това да следим непрестанно новините около приятелите си? Това не е ли нов вид робство — да се стремим да бъдем информирани във всеки миг и навсякъде за всичко, свързано с хората от виртуалното ни обкръжение?
“С гласа си викнах към Господа, с гласа си се Господу помолих. Излях пред Него молбата си ; скръбта си Нему открих”(Пс. 141). И още : “Славя Те от все сърце, пея Ти пред боговете (задето послуша всички думи на устата ми)”(Пс. 137). Това е казал псалмопевецът за споделянето на трудностите и радостите. Но не е чудно, че думите му не отекват в обществото, което не желае да се осланя на Господ и се отвръща от Него.
Вие ще ми кажете също: “Всеки във Фейсбук е записан в по 3 групи и 4 каузи и всеки има хобита, интереси, развива дейности”. Така е и не е така. Да, записваме се в групи, сега това е мода — човекът на постмодернизма е социално ангажиран и с мисъл за обществото. Това ми напомня за менюто в Макдоналдс: “Дайте ми едно меню с такива и такива съставки”. “Създайте ми един профил, който да участва в тази и тази кауза”. Но какво значи да участваме в кауза или в група? Какво значи отдаването на мисия или на кауза? Мисия или кауза – това поне за мене е идеята на цял един живот, свързана с лишения, с решения повече или по-малко критични, избор, на който се посвещаваме и за който се жертваме.
Не така стоят нещата в технологичния свят. “Щрак” – и вече сме поддръжници на каузата. Ще се сберем още 5000, ще съберем малко средства и ще оправим нещата. Ще спасим гората, ще излекуваме планетата, ще защитим еди коя си политическа кауза. Мисля си, че до голяма степен това е купуване на добра съвест. Даваме си сметка, че живеем не много според правилата но предпочитаме вместо да променим начина си на живот и себе си, да се включим в някоя кауза, та да ни поолекне малко съвестта.
Нима Господ така ни помогна и така ни извади от състоянието, в което бяхме изпаднали? Нима от трона Си поръча на няколко ангела да дойдат да ни раздрусат или пък да ни дадат две торби с милостиня и да ни вкарат в правия път? Той дойде, уподоби се на нас, прие слабостите ни и се пребори с тях, прие да бъде разпънат, за да имаме ние живот в Него. Така са помагали и светиите, защото те са следвали примера Господен. “Защото който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.”(Марк 8:35).
За мене това е правилният начин да се помага – много по-труден и съвсем не толкова привлекателен. Трябва да се трудим усърдно, до изнемогване, имайки съзнанието, че ще бъдем отхвърлени, непризнати, неразбрани, може би дори сериозно наранени.
Но това е път, по който помагаме не само на другите, но и на себе си. Защото “ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод” (Йоан 12:24). А днешната технология не позволява на зърното да умре. Съществува един стремеж, подплътен от технологиите, към програмирано съвършенство. С почти неограничените си възможности и постоянната си достъпност технологиите (информационните или био- или каквито и да са там) ни примамват към едно фалшиво безсмъртие. Безсмъртие и мумификация на тялото и плодовете на разума, но смърт на душата.
Мисля също, че този вид помощ ни лишава от потентност, от енергия, изчерпва, изсмуква от силите ни за добротворство и съзидание в света непосредствено около нас. Участваме в каузи за спасяване на еди какво си, но познаваме ли старите хора от третия етаж? Да, каузите в интернет са с по-добър маркетинг, затова са по-успешни. Да се помага на възрастните хора беше на мода преди 20-30 години, в момента е на мода да спасяваме планетата. По този начин ние помагаме по безличен начин – като се сведем до един подпис сред сто хиляди други, до 5 лева или евро насред няколко милиона, до една точица сред стотици хиляди манифестиращи. За някои тази констатация е повод може би за радост и за поздравление, защото ето как технологиите ни дават начин да помогнем на всички, да се съберем заедно и да въстанем срещу световните проблеми. Мисля, че това не са основните проблеми, ами че по този начин се мъчим да разрешим производни на основните проблеми, които в крайна сметка водят до нови такива. Казано с други думи, за решаването на основните проблеми на обществото ни нямаме нужда от всичките тези средства и усилия. Става дума за онези проблеми, които на серии произтичат едни от други, но първоизворът им е злото в самите нас. За борба с него, отдавна са ни дадени средства и примери. Но дали не ги считаме за отживелица и не има слагаме твърде лесно етикета “от друга епоха”, без да сме размислили по-задълбочено за същината на съвременните проблеми?
За маските
Нужно е било дълго време за да надживеем периода на маските. В древността думата персона (или личност – от лице) е означавала театрална маска или маската, от която идвал гласът (per sonare). Свети Василий Велики е един от първите, които в пълнота разкрива същността на света Троица, доколкото тя може да бъде схваната от умовете ни и разкрива начина, по който различните ипостаси са едно и в единството си те си остават Личности. Едва след като ни разкрива тайните за Бог в три лица, св. Василий разкрива и тайните на човешката личност. Не като маска, от която идва глас и която просто играе роля, а като това величествено Божие творение, което е човекът. “След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие”(Бит. 2, 26). И така ето го истинския човек – по образ и подобие на Света Троица – величествен, свободен, чист.
В този вид идва Христос. Макар и да приема човешките слабости, той не попада в робство на суетата, нито на страстите, но ги преборва и опазва вида, в който Бог изначално е замислил човека. Затова и Пилат възкликва “Ето Човека”, когато Го представя пред юдеите, та дано си припомнят първоначалния си вид и дано се вразумят. Но слабостта им надделява.
Това е нашият стремеж като наричащи се с името християни. Към този Човек се стремим – Човека, който ни отвежда при Бога. Човек естествен, чист и свободен от греха, без маски, костюми и излишни атрибути.
Това е и смисълът, който е придобила думата “личност” през вековете. Той бавно е бил изменен, за да не означава повече безличната маска, от която просто е излизал глас, но да придобие дълбочината, която ѝ е придала Христовата личност.
Затова светиите са работили усърдно, за да ни свалят маските, да ни разкрият богатството, което крие човешката личност и човешката душа. Работили са и за да ни освободят от езичеството и от ужасите му. Работили са векове наред, по начин, по който само светиите работят: скромно, тихо и непрестанно.
Тези техни трудове в момента загърбваме точно с новите “социални мрежи” и много от другите технологични новости. Отново, поради факта, че сме затъмнили и занемарили лика на Светата Троица, искаме да си сложим маските. Нека бъдем сигурни – кланянето на огъня и на телеца няма да закъснее.
Начинът, по който профилът ни е изграден в социалните мрежи, не оставя място за личността. Изграждаме си маска и започваме да играем ролята на маската. Човекът е принизен до външните си черти, хобита и интереси, неговият статус е “весел” или “тъжен”, както маската е весела или тъжна. И личността, със своята тайна, със своята мистерия, е изместена от един „перфектен“ образ – според нашите си критерии за перфектно. Зад него можем лесно да скрием недостатъците си. Вместо да се мъчим да се справим с тях, да ги надмогнем, да ги изповядаме, ние просто ги скриваме зад маската. Вместо да израстваме и да развиваме личността си (както го претендират често застъпниците на тези технологии, възхвалявайки неограничените възможности на мрежите), то ние сами се ограничаваме в растежа си и в стремежа си към Господ, което задължително минава през справяне със слабостите ни, доколкото можем. Остават хора, криещи се зад голи и налудничави фрази: “Пияните устни изричат трезви желания” : харесвано от 35 хиляди души, “Жената с характер плаши слабите мъже, но подлудявасилните” : харесвано от 32 хиляди души.
Отвъд маските – марките
Тези крилати фрази са част от едно друго търсене на съвременния човек – на някаква съпътстваща ежедневието ни мъдрост, на някаква нишка, която да ни “издига“ над ежедневните проблеми. И така подбираме няколко фрази, ако може по-налудничави и по-провокативни, така че да покажем, че не сме кой/коя да е, че сме дръзки и не ни пука от другите. И ето нашия девиз, нашето мото, нашата пътеводна светлина, които ни помагат да вземаме решения в ежедневието си.
Всичко това става част от нашата маска – образът, мотото, интересите, групите, връзките с другите – направо пакет от опции. По същия начин, по който ни продават телефонни пакети, така и нашата личност се е превръща в пакет. При положение, че пакетираме всичко, че марките са навсякъде, полека и човекът се превръща във стока или услуга от дадена марка, с всичките ѝ свойства – образ, име, мото, характерни черти, какво предлага и от какво се нуждае.
До тези тревожни заключения достигат и френските социоложки Никол Обер и Клодин Арош в книгата си “Тираниите на видимостта”5. Според тях днес наблюдаваме тенденция за самовъзприемането на човек като марка и прилагането върху себе си на маркетинг, подобен на маркетинга на стоки, за да предадем по-добре това, което ни отличава от другите.
Само-пакетиране. Приемаме се за продукти, търсещи да се “продадат” на вниманието на другите изтъквайки личните си качества и стремейки се да изпъкнем. Социоложките стигат с известна доза ирония до въпроса “Дали нашият профил във Фейсбук няма да ни спаси от небитието?”.
В интерес на истината изобщо не се учудвам, че се достига до такива жалки и същевременно страшни тенденции в съвременното ни цветущо прогресивно общество. До какво друго да достигнем при положение, че целият ни живот се върти около продуктите. Включим телевизора – реклами на продукти, по радиото същата работа, за интернет да не говорим – там прецизността и точността на рекламите се приближава към съвършенството, тъй като до голяма степен се базира на нашите интереси, запаметени от сървърите. Атаката е не само в медиите: излезем навън – билбордовете ще ни извадят очите, с познатите си не пропускаме да изтъкнем какъв нов телефон сме си купили или каква нова джаджа сме си взели. Мисля, че в такъв контекст няма нищо по-лесно от това да се подхлъзнем.
И така човекът-консуматор се разболява от консуматорската болест и започва да консумира наред. Консумира храна, дрехи, услуги. Консумира близките си, познатите си и непознатите. Консумира системата, но и тя него. Нещо повече, и ние искаме да бъдем консумирани. Стремим се към това. Кой не е чувал от по-опитните си колеги или от свои доброжелатели формулата на днешния успех: “Трябва да се научиш да се продаваш!”. Ама всъщност чакайте малко… Няма чакай, никой не те чака, продаваш ли се или не? Защото ако не, продължавай си по пътя, има доста след тебе, готови да се продадат.
И така, мисля че Фейсбук значително подсилва този начин на мислене, като представя потребителите общо-взето подобно на стоките онлайн. Разглеждайки даден профил, ние сякаш гледаме на опаковката “съставките” на “продукта”. Къде и какво е учил, къде и какво е работил, какви са му интересите, какви филми обича, каква музика. Оглеждаме му снимките и тези на приятелите му (както и на даден продукт можем да видим някоя и друга снимка на опаковката, която ни примамва да си го купим).
Нека не забравяме и мотото, слогана, девиза или както ще наречем често безсмислените фрази, които стоят зад един продукт или марка. “Гепиме”, “Схрускай ме”, “Еди-си-кой-продукт те прави свободен”, “Вземи и щеискаш още”… Все такива едни цветущи фрази, колкото се може по-съблазнителни, за да хареса нашата „стока“ и да бъде избрана сред други. И представете си, че гледайки потребителите-продукти си харесваме някого. Придобиваме го като “приятел” и заочваме да го консумираме… И веднъж задоволили консуматорския си глад, го изоставяме полуизяден.
Заключение
Надявам се, успях макар и частично да изложа причините, поради които мисиите на Фейсбук и на Църквата ми се струват несъвместими. Не че Фейсбук трябва да се разглежда като феномен сам по себе си, като някакъв източник на злото в света ни. Социалната мрежа обаче носи много опасности както за личността, така и за обществото като цяло., Тя онагледи компютърното безразличие и безхаберие, дори го оправда и легализира и всъщност го утвърди като норма. Тези, които нямат сметка в мрежата, остават като че ли вън от обществото и процесите му. Те са изостанали с информацията, не са в час и със сигурност са губещи, защото не са във връзка с приятелите и роднините си и не знаят какъв цвят са им чорапите.
Също така, поради факта, че ползването на Фейсбук е забавно и поради честата ни (зло)употреба с него ефектите върху нас са постоянни. Неусетно и за нас те променят начина, по който гледаме на себе си, на близките си, на действията си и на непрекъснатите трансформации, повлияни от това “средство за комуникация”. Променят се ценностите ни, начините на общуване, смисълът, който влагаме в някои понятия (как ли ще гледат децата ни на думата “приятел”, толкова често използвана в контекста на ФБ?…).
Така че всеки сам да реши доколко да се подвизава в удобство и технологичен комфорт при солената цена, която рискуваме да заплатим. Не трябва да се заблуждаваме – ако нямаме воля да противостоим и овладеем технологиите, то има кой да го направи за нас. Негативните последици за личността ни от пасивната употреба на това средство няма да закъснеят. А на обществено ниво – да не забравяме многото жадни за власт политици и олигарси, които без морални задръжки биха си присвоили информационните технологии за по-добър контрол над хората (или по-точно “масите”). Един авторитарен или олигархичен политичски режим, въоръжен със съвременните технологии, ще бъде по-страшен от тези, които светът е преживял досега.
И въпреки това – трябва или не да се ползва Фейсбук за целите на Църквата? Това, остава въпрос на личен избор. Според мене, ФБ не е проблем сам по себе си. Проблемът е в това, че не осъзнаваме и че не контролираме технологиите. С малко повече усилие бихме могли да гледаме на Фейсбук само като средство за комуникация. Тогава тези от нас, които съумеят да ползват това средство, за да предават и разпространяват Благовестието и да свидетелстват за Христовата истина, нека го правят. Въпреки това, нека винаги бъдем будни, както и апостол Петър ни заръчва: “Бъдете трезвени и будни”(1 Посл 5:8).
1Алексей Хомяков — Църквата е една
2Прот. Валентин Свенцицки — За църквата
3Проф. прот. Стефан Цанков — Същината и задачата на църквата
4Сайт на граждани, които се стремят по правов път да променят отношението на фейсбук към личните данни: http://europe-v-facebook.org/EN/en.html
5Nicole Aubert, Claudine Haroche, “Les tyrannies de la visibilité”. Etre visiblepour exister. Editions´ Erès, 2011