Скъпи приятели, споделяме Ви проповедта на Негово Високопреосвещенство митрополит Антоний, произнесена в катедралния храм „Св. цар Борис Покръстител“ в Берлин на 2.10.2022 г., ден след eдинадесетият епархийски събор на Западно-и Средноевропейската епархия.
Ваше Високо преподобие, досточтими отци, братя и сестри, в днес прочетеното свето евангелие във Втората Неделя след Въздвижение се казва:” И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда?“ (Лука 6:32-33)
Чрез тези думи на дееписателя, свети апостол и евангелист Лука, чухме тези твърде поучителни слова на нашия Господ Иисус Христос, койтo обръща внимание на онази реципрочност случваща ни се вървейки по житейския път. Защото много е лесно да обичаме онези които нас обичат и да правим добро на онези, които вършат към нас добро.
Ако се върнем назад в историята описана в Свещеното Писание, и си спомним, че още от времето на нашите прародители Адам и Ева та до наши дни, ние постоянно нарушаваме Божиите заповеди, постоянно обиждаме, загърбваме, прогневяваме Бога, но Той никога не ни въздава според нашето отношение към Него.
Той винаги се обръща към нас със своята бащинска грижа, винаги изпраща своята безпределна любов към нас човеците. Защото Бог обикна толкова човеците, че изпрати своя единороден Син между нас, за да стане човек и да поеме върху си греховете на всички нас.(ср. Йоан 3:16) Това е пример към който ни призовава и Светата Църква, да благославяме онези, които ни хулят, гонят, обиждат, да обичаме всички, независимо от това дали те ни обичат, да правим милосърдие и добро на онези, от които не очакваме да ни върнат нито милосърдие, нито някое добро.
Защото знаем, че награда ни ще бъде не тук на земята, а на небесата. Защото ако получим наградата си тук на земята, тогава тя ще ни бъде отнета в голяма степен на небесата. Защото живеем във време на промяна на ценности, промяна на понятията за добро и зло, защото в подрастващата младеж се възпитава това, че да успееш в житейския път трябва да бъдеш арогантен, груб, силен, със сила да отстояваш своите искания, своите права – противно на всичко което ни проповядва нашият Спасител Господ Иисус Христос. Защото Той ни казва: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“(Йоан 13:35).
Ако имаме любов помежду си, там няма да има груба сила, няма да има агресия, арогантност, егоизъм. За съжаление днес егоизмът се възпитава като добродетел, като ценност, гордостта, тщеславието – като нещо, което ще ни доведе до успешен резултат в житейският ни път. Но Христос, който дойде от любов към човеците, и ни показа смирение, показа пътят, който е актуален и вчера и днес и во веки. Онзи простичък път на следването на Христос, в изкачването на Голгота, пътя на нашето дело на спасение.
Христос казва: „който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си“(Марк 8:34). Тези думи означават да отхвърли всичко от себе си, и гордостта, и себелюбието, цялата суета, т.е. всички онези грижи, които ни отдалечават от Бога, „…да вземе кръста си и Ме последва.“
Ние всички сме залисани в нашето ежедневие, но трябва да си зададем въпроса дали сме готови, тук, сега и веднага, да се отречем от себе си. От всичко онова, което ни заобикаля, от всичко онова, което ни обвива, задушава, от всичко онова, което си мислим, че ни е в услуга. Може ли да се отречем от всичко това поради ревност за нашето спасение? Не сме готови! Защото сърцата на повечето от нас са приковани тук на земята. Христос казва:
„Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“ (Мат 6:20-21).
В голяма степен, тук живеейки на земята, нашето сърце е приковано към нея, но не става въпрос за привързаност към онези потребни неща за нашето съществуване, (защото знаем, че Бог не е оставил нито птиците без храна, без гнездо, без подслон, та камоли венецът на Неговото творение – човека ще остави).
В това отношение ние повече се осланяме на себе си, отколкото на Бога, разчитаме повече на себе си, отколкото да се молим на Бога, и едва тогава, когато ни застигне беда, скръб, нещастие, ние се сещаме във своето безсилие, че трябва да се обърнем към Бога. И пак тогава Бог не е жесток към нас, Бог не отвръща Своето Лице от нас, Бог не обръща гнева си към нас, Той не постъпва както ние постъпваме, когато някой ни засегне или ни обиди да се отвърнем от него, да го намразим, да се отдалечим от него, а Христос напротив, подава ни ръка, защото вижда, че сме слаби, че в този момент имаме нужда от Неговата подкрепа, защото сме изчерпали всички свои възможности, на своите приятели, на медицината, и т.н. В този безпомощен момент за нас, Христос ни обгръща със своята бащинска любяща и топла прегръдка, притиска ни към Себе си, и тогава ние чувстваме топлината на Неговата любов, подобно на дете, което се сгушва във своята майка, на дете към своя баща, на любим човек, ние усещаме тази топлина и няма как да не трепне човешкото сърце пред това.
Ако се обръщаме все повече и повече към Бога, няма нашето сърце да закоравее.
Обратното ако не търсим Бога, ако се отдалечаваме от Бога, сърцето ни закоравява за тези най-фини чувства на обич, на топлина, чувството колко сме малки пред Бога. И така закоравялото ни сърце подминава човешкото нещастие, подминава подадената ръка просеща помощ, подминава падналия човек на улицата, подминаваме сякаш нас няма да ни достигне същото това нещастие, тук, сега или утре.
Бог ни призовава да бъдем милосърдни, защото ако извършваме милостиня, ще наследим наградата на небесата, награда, която никой тук на земята няма да ни се отнеме.
Затова, обични в Господа братя и сестри, всяка неделя, в Светата Литургия се чете определено евангелско четиво, което съдържа своето непреходно послание, което е актуално и вчера, и днес и во веки. Думите на Спасителя, които Той е изрекъл тогава пред своите ученици, пред насъбралото се множество, по време на Неговата обществена проповед, са актуални и ще бъдат актуални во веки веков, защото те са думи, в които се крие ключът за щастието, за спокойствието, за утехата в сърцето, ключът за успешният житейски път на всеки един от нас, защото ние тук на земята имаме единствена цел – да подготвим пътя си към вечността, и да си приготвим жилище на небесата, жилище, в което да няма болка, скръб и въздишка, а да има безкрайна, топлина, светлина, Божия любов, и радост.
Така че нека да се замислим в тези наистина тежки времена, в които живеем, времена на пандемия….А дали тя е свършила и няма ли да дойде друга такава? Времена на война, криза, икономическа, духовна, социална. В това време като че ли Бог ни оставя възможност да разсъдим за непреходното, виждайки как преходното изтича като морски пясък между нашите пръсти.
Защото виждаме големи корпорации, компании, финансови и всякакви, които се сгромолясват от последиците на пандемията, на икономическата криза, на войната и това което те са градили и са мислили, че ще бъде вечно, изчезва за миг.
Ако ние градим върху пясък, ще се срути нашият градеж. Но ако ние градим върху твърдата скала, която е Христос, и вълните на житейското море никога няма да ни разклатят, нито да разрушат нашата крепост, нашия дом – нашето тяло, защото знаем, че тялото е храм на Светия Дух.
Това тяло, което Бог ни е дал на земята, чрез него да съществуваме, но и чрез него да Го прославяме – чрез делата на ръцете, ума и сърцето си да прославяме нашият Небесен Отец.
Честит и благословен неделен ден на всички вас! Нека Бог на мира на милостта и милосърдието да ви дарува крепко здраве, от което всеки един от нас има нужда, за да можем да бъдем бодри да творим добро. За много и благословени години и Божието благословение да бъде над всички вас!