Автор: Ивайло Ганчев
Бог непрестанно ни милва със знайни и незнайни за нас благодеяния. Дава ни добра мисъл, учи ни как да се молим, за да я изпълним, а накрая и сам ни спомага, за да се реализира. Псалмопевецът го казва с по-малко думи, по-красиво и по-ясно: „Увенчава те с милост и щедрости, насища с блага твоето желание“ (Пс. 102:4-5).
Такава милост Бог показа и към нашата малка община „Св. патриарх Евтимий Търновски“ – Париж, като ни даде да се поклоним пред неговата св. Плащеница изложена в Торино, а преди това да отидем и да погостуваме на българската православна църковна община „Св. Амвросий Медиолански“ в Милано. Както се казва благодат на благодатта. Ето едно кратко разказче, с желание да споделим тези наши радости.
Къде трудно, къде лесно се подготвихме за пътуването. Събрахме се 8 човека. Тръгваме събота сутринта. По пътя се присъединява част от групата. Вече в пълен състав се насочваме към Италия. Преминавайки през Алпите се любуваме на красотата на Божието творение. Претрепваме и пред човешкия гений, който е изградил чудни съоръжения, за да покори планината.
По пътя се забавяме и в Милано пристигаме късно. Хапваме набързо и лягаме, за да сме навреме за службата. На сутринта тръгваме навреме. За да улеснят идването ни, нашите домакини ни чакат по пътя и ни съпровождат до храма. Отец Стефан и членовете на общината ни посрещат топло, по братски, като чакани гости.
Изминали сме 800 километра, а откриваме същия този благ дух на братската любов в Христа, на радостта от неделното служение. Чувстваме се като че сме се прибрали у дома си, като че сме в нашата енория. Хем искаме да изразим емоцията си и да се зарадваме, че въпреки перипетиите успяхме да стигнем до храма, хем се въздържаме, за да не смутим приготовленията за св. Литургия.
Храмът продължава да се пълни с хора. После чуваме възгласа: „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух“ и сърцата ни трепват радостно. Всичката подготовка – и-мейли, телефони, резервации, приготовления, пътуване, перипетии, оправяне в чужда страна минават като на лента. Всичко това, за да можем да кажем заедно с братята и сестрите ни от Милано „Амин! Амин, благословено да е Царството во веки, благословен да бъде и Царя, който така
ни милва и ни дава от благата си.“
Акустиката на храма е превъзходна. Той е не много голям и благолепен, макар и да ни липсват иконите по стените – ликовете на светиите, които с погледите си греят и просветляват душите ни. След служба отецът ще ни обясни, че храмът им е отдаден само за ползване в неделя сутрин и, че нямат правото да променят каквото и да било по него. Затова и иконостасът е подвижен и всичко останало, необходимо за службата трябва да може да се прибере след служба. Въпреки това, познавайки от личен опит трудностите и усилията, с които всяко едно малко нещо е придобито се радваме на всяко нещо.
Службата върви: Малък Вход, Велик вход, Евхаратистиен Канон. Символът на вярата е казан от всички на глас. Още едно свидетелство за единството на вярата ни, за единството ни в Христа. После идва ред и на св. Евхаристия – същината на вярата ни, мигът, в който църквата се изгражда отново и отново, ставаме едно Тяло Христово ; приемаме Христос в нас и Той ни приема. Тези от нас, които са се подготвили пристъпват към св. Причастие.
Литургията свършва и оставаме да си поговорим в храма с братята и сестрите от Милано. Предаваме им поздрава и благословението на свещениците на нашата община – архим. Емилиян Боцановски и о. Иван Карагеоргиев, както и поканата да ни погостуват и те на свой ред. Предаваме им и малките символични подаръчета, които им носим от Париж. И те от своя страна ни дават малки подаръчета за всеки от нас. Най-големият подарък сам Бог ни го дава – да бъдем заедно, да се запознаем, да осъзнаем единството ни в Христа. Макар и всяка неделя да изповядваме „една свята съборна и апостолска Църква“, когато тя придобие съвсем конкретен характер, разбираме малко повече какво всъщност изповядваме.
Докато си говорим Николай, който е и псалт и клисар, приплъзва иконостасът встрани, празничните иконите се прибират, покривката на престола се сгъва и прибира от о. Стефан, пейките са пренаредени до сантиметър. Храмът отново придобива вид на католически храм и според нас губи малко от блясъка и топлината си. Междувременно идват и представители на католическата община, която ползва храма и завръзваме непринуден разговор с помощта на нашите домакини. Не пропускат да ни разкажат за храма, за неговата история, както и да ни дадат и те на свой ред малки подаръчета, които да носим към Париж.
Излизаме от храма. Деси Гулева – другият стълб на общината, ни развежда малко из града и споделя с нас красотата на Милано. Храмът, който общината ползва се намира в централната част на града, съвсем близо до катедралата на града „Рождество Богородично“. После ни показва местенце, където можем да останем на пикник, макар и тя и другите членове на общината да не могат да останат поради ангажиментите си. О. Стефан се присъединява към нас, за да благослови и сподели с нас традиционното ни агапе, което макар и далеч от нашата енория, отново ни събира след служба. Разпитваме го за живота в Милано и за живота и историята на общината. Разказваме му за нашата община. Даваме си сметка, че трудностите
ни са сходни – липсата на собствен храм, близостта с братята католици и споделянето с тях на трудностите на християнския живот, нуждата свещеникът да работи, за да изхранва семейството си, фактът, че цялата община се крепи на труда и усилията на няколко души.
О. Стефан ни благославя още веднъж, благославя и предстоящото ни поклонение и си тръгва. Част от групата ни отива да се разходи и опознае малко града. Стремим се да не се разсейваме и да не любопитстваме много, за да опазим мира след св. Литургия, а и най-вече да се подготвим за поклонението на следващия ден, но пък искаме и да се докоснем до Милано, до жителите му, да усетим атмосферата му. Даваме си сметка, че термин поклоннически туризъм не съществува – един от многото оксиморони, които характеризират нашия век. Човек е или на поклонение заключил сърцето и ума си в молитва или на туризъм и попива всичко около него.
Към края на деня се прибираме в къщата за гости, която ни приютява. Подготвяме се за пътуването на следващия ден и за поклонението пред св. Плащаница. Благодарим Богу за срещата, за това, че ни събра, че ни даде да се сближим. Самотата ни на чужденци далеч от родината и на християни в един свят отстъпващ от Бога днес бе по-малка. Занапред знаем, че имаме братя и сестри в Милано, за които и с които се молим Богу. Даваме си сметка, че макар и разпръснати из цяла Европа (а и из цял свят), сме едно стадо с един Пастир. Докосваме се бегло до трудността пред нашия владика – митрополит Антоний, да обикаля и обгрижва общините и да прави така, че въпреки многото километри, въпреки различните юрисдикции и характерности на всяка страна, всички да сме като едно. Молим се за единството в нашата майка църква Българската патриаршия. С нами Бог.
