В името на Отца и Сина и Светия Дух, амин!
Скъпи в Господа братя и сестри,
Днес е първата Неделя от подготовката ни за Великия пост, чрез която насочваме духовния си взор към него поставяйки го под въпрос: фарисеят е бил този, който е постил не веднъж, както го изисква Мойсеевия закон, а два пъти седмично, а митарят, пък е онзи митничар, презрян от обществото грешник, представляващ неговата утайка. Парадокс – митарят, който нищо добро не е направил по Мойсеевия закон си тръгва от Божия храм по-оправдан, отколкото фарисеят, който, не само го е спазвал буквално, но го и надминавал със своето усърдие. Започваме подготовката за поста; надсмивайки се над един вид пост, повърхностен, който не е достигнал до сърцето, който не е влязъл в душата. И това е може би същността на днешното Евангелие: човек може да прави правилните жестове, но ако те не му преобразят сърцето, те не са в негова полза. Просто, но в същото време много важно, особено за нас, които сме православни християни, които имаме учението Христово съхранено в пълнота. Но само това учение, братя и сестри, не стига. Това учение трябва не само вербално да го изказваме, а да достигне до сърцата ни. Ако не достигне до сърцата ни, не знам какво ще ни различи от фарисея, може би липсата на неговото усърдие в изпълнението на Божиите закони…
Двата персонажа, които влизат в Божия дом, имат много общи черти, Евангелието не е черно-бяло, а многопластово. Две души търсят Божието присъствие – и митарят, и фарисеят отиват в храма да се помолят. Единият, фарисеят, на пръв поглед не прави нищо лошо – той се моли с благодарствена молитва: „Благодаря ти, Боже, че…“. Проблемът на тази благодарствена молитва естествено не е благодарността, понеже ние винаги се събираме в храма да принесем светата Евхаристия (ευχαριστώ на новогръцки означава благодаря). Ние също се събираме тук, за да благодарим за това, че Бог ни е дал възможността да сме православни християни; да благодарим, че въпреки нашите беззакония, въпреки това, което сме, има още въздух в гърдите и сърцето тупти, има още възможност да се доближим до Бога. Проблемът не е в самата благодарност, а в нейната метаморфоза, която я преобразява или по-точно обезобразява в презрение, в самомнение, в гордост в това да си мисля, че аз съм повече от теб. Така тази псевдо благодарствена молитва е само един претекст за самохвалство. Фарисеят влиза и започва да благодари, че не е грабител, прелюбодеец или пък „като тоя митар“ (Лука 18:11). В същото време антиподът, митарят, който нищо не прави освен беззакония, много грехове, се моли „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“ (Лука 18:13) и неговата молитва пробива небесата. Фарисеят не е осъден за двойния пост, не е осъден и за милостинята. Фарисеят е осъден за молитвата, или по-скоро за липсата на такава, понеже самохвалството няма нищо общо с молитвата и обратното. Както и митарят не е оправдан заради своите грехове, а заради своето смирение; оправдан е заради това, че е намерил много по-бързо от фарисея пътя към Бога, ясно начертан в 50-ти псалом, не чрез жертви, а с придобиването на това „сърце съкрушено и смирено“ (Пс.50:19). Жертвите не са излишни, обаче когато те не ни помагат нашето сърце да тупти „съкрушено и смирено“, сиреч постоянно да се бори със своята гордост, значи, че те не са принасяни правилно. Бог не се опълчва тук срещу добрите дела, но казва, че всички добри дела, които прави човек, трябва да ги прави все едно че не ги прави, ако иска, както се казва по народному ‘да му е видяно’. Ако човек не ги забрави, Бог не може да ги запомни.
Ако си мислим, че Църквата е някаква банка, в която спестяваме добри дела и накрая, като се представим пред Бога утре, вдругиден или след сто години, ще му кажем „Ето тук за тия добри дела Ти ми дължиш толкова“, значи нещо не е наред. Църквата е среща с Бога. Тази среща се основава на доверие, на любов и на надежда. Митарят е достоен, защото не се е отчаял. Можел е да каже, ами ето, аз съм си провалил живота, отивам да се самоубивам. Юда. Предадох Спасителя, отивам да се самоубивам. Ясно, трудно, отивам да се самоубивам. Край. Всичко свършва.
Не, митарят казва: „Наистина правих глупости, наистина върших неправди, но надежда има.“ Той знае, че е отхвърлен от обществото; знае, че всички го гледат презрително и още повече, в храма. Приема го. Не се интересува от това, което хората мислят или говорят за него. Той отива там за да общува с Бога. И това е огромната разлика между двата антипода.
Фарисеят прави всичко това не толкова за Бога, колкото за това какво ще кажат хората. И ако има някоя каста в Евангелието, с която Христос да влиза в директен конфликт, това са фарисеите. „Варосани гробници“ (Мат. 23:27). Не прелюбодейците. Той каза на прелюбодейката да си отиде и да не греши повече. А фарисеите? Защо? Защото вземат Църквата, вземат иконостаса за декор. Естествено това послание се отнася на първо място за нас, клириците. Но то е зов, отправен към всеки един от тази общност, понеже Църквата не започва отвъд иконостаса. Църквата сме всички ние. Тук сме дошли, за да се срещнем с Христос, а не за това дали ще ни мислят за праведни или неправедни… Тук сме не за да инвестираме в чуждото мнение, нито за да плащаме неговия безпощаден данък. Какво хората ще си помислят за нас? Какво значение? Човешкото мнение е толкова мимолетно. Осанна!, Разпни го! – Една седмица е била достатъчна, за да може тълпата която приветсва Спасителя да Го прикове на кръста!
Не си заслужава да работим за човешкото мнение, защото първо, много бързо се променя, и второ, ние влизаме в един омагьосан кръг, в който „ние си мислим, че хората мислят за нас“. Ние си създаваме някакъв идол, на когото служим. Казваме си „Ето, той е такъв хубав, добър, …“, „Той си мисли за мен, че съм такъв…“ и в същото време от трети човек научаваме, че картината е много по-черно-бяла, и този човек, който ни уважава, мисли нещо коренно противоположно на нашите очаквания. И тогава: „Ама, как, той може да си помисли нещо подобно за мен!“ Какво значение има? Ти там заради него ли си или заради Бога?
И Христос казва за фарисеите, че те „вече получават своята награда.“ (Мат. 6:5). Сиреч сега хората ги кадят с тамян, благославят ги, мислят ги за някои си. За това са дошли, това получават, няма проблем. За какво сме в този храм? За да ни хвалят или за да се спасим, започвайки да общуваме с Бога? Необходимо е да сме искрени. Вие ще кажете, че и двамата са искрени. Единият казва, че добро е направил, другият казва, че лошо е сторил. Да, обаче в духовния живот има нещо много интересно: колкото повече човек се доближава до Бога, толкова повече вижда своята духовна нищета. И нещо много важно. Има една поговорка, която гласи „Не е важно дали на мен ми е добре, важно е на Вуте да му е зле“. В нашия случай : „Не е важно дали аз ще се спася, важното е да знам, че другия е още по-далеч от Бога, така че да съм спокоен”. В духовния живот е точно обратното.
Светците, които са живели в пустинята, които са се молили ден и нощ, са плакали за греховете на митари, грешници,… хора като нас, които не са направили една стотна от техния подвиг. Откъде накъде този светец ще се моли за някой, който греши? Защо? Той се моли там, да си пости и ще се спаси. Какво го е еня за другите? Какво го интересува? Нали той ще се спаси, пък другите да си горят в ада, какво значение има? Да си гният в ада, ами да. Не са били послушни, не са изпълнявали Божиите заповеди, нека им. Правилно. Справедливост. Аз тук ще се потя, пък те там няма да се потят и ще влязат в Рая. Откъде накъде? Не така обаче са разсъждавали светците. Те са се молили за грешниците. Плакали са за тях или вместо тях. Несправедливо, нали? Да, толкова несправедливо, колкото и любовта.
В духовния живот човек не се спасява сам. Христос казва: „който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я спаси.“ (Мат. 16:25). Така са били и тези отшелници, които и до ден днешен ги има. Някой път са отделени в манастир, а понякога са си в света. Не се радват от това, че другият е зле. Не се радват от това, че другият е в духовна нищета; те плачат заради него. Защо плачат? Защото са разбрали нещо много просто: в духовния живот успехът на другия е мой успех. Защото, за разлика от фарисея, те са имали истинско смирение и състрадание, което не може да е безразлично към чуждата болка.
За истинското смирение, братя и сестри, говори един английски автор, К.С.Луис, който е написал много интересна книга, „Тактиката на дявола“. Там той описва как дяволът върти човека в ежедневието му. Дяволът има различни козни, едната от които е да обърка смирението с това човек да си мисли, че за нищо не става. Някой си казва, „аз смирения, за нищо не съм годен, нямам никакви таланти, нищо не мога да направя в живота, цял ден ще лежа, понеже нищо не ми е дал Господ“. Това не е смирение, това е дяволско внушение, глупост. Бог е дал на всеки един от нас различни таланти. Няма човек в тази църква, който да няма таланти, такъв няма. Това не означава, че всеки има таланти по всичко. Един е компетентен в едно, друг в друго.
Смирението, казва Луис, е да се зарадваш, когато другият успее в твоята област и те надмине. Смирението всъщност е липсата на завист. Това е смирението: да не за-виж-да-ш. Не казваш „Не е важно дали аз съм зле или добре, важно е на Вуте да му е зле“, а казваш „Важно е Вуте да е добре и аз да направя каквото мога за него, за да може той да се спаси и ако Бог, по молитвите му, и мене спаси, още по-добре.“ Слагаш другия преди тебе. Молиш за спасението на митаря, не поради факта, че е грешник, а заради това, че плаче за греховете си, а не му се надсмиваш както фарисея. Фарисейското презрение е плод не само на неговото безразличие и гордост, но и на неговата мнима завист в която той се мисли за ‘собственик’ на Бога с чието присъствие може само и единствено той да се удостои, благодарение на своите добри дела, и в никакъв случай грешния митар. Фарисеят не греши вършейки добри дела, а мислейки си, че чрез тях ‘купува’ Божието внимание.
Това са два персонажа, типологични образи, примери, през които минаваме често пъти. Веднъж сме митаря, веднъж сме фарисея, ама честно да си зададем въпроса – наистина ли сме понякога митаря и фарисея? Наистина ли плачем от цялото си сърце и душа и казваме: „Боже, бъде милостив към мене, грешния!“ От цялото ли сърце, от цялата ли душа се молим? И наистина ли сме фарисеи от друга страна? Хайде, хубаво, за поста ще го докараме, ама наистина ли десятък даваме от всичко? Наистина ли спазваме буквално десетте Божии заповеди? Правим ли повече от това, което се изисква в тях?
Има и трети вариант, който май най-често сме: да нямаме добродетелите на фарисея и да имаме неговата гордост, и да нямаме покаянието на митаря, а да имаме неговите грехове. Бог да ни помага, братя и сестри! Христос не случайно ги дава и двамата за пример, защото може и от двамата да се поучим: от добродетелността на единия, от покаянието на другия. Трябва обаче и двете добродетели да вървят ръка за ръка и да не се вършат машинално. Така например, спазването на поста е средство, а не самоцел. Не казвам, че човек не трябва да спазва поста, но е необходимо и да вниква в негова същност. Както един спортист бяга не просто ей така, за да се каже, че е бягал, а за да подобри своето време. Така и ние, братя и сестри, ние постим не просто, за да кажем, че сме постили и да се надсмеем над другия, че не пости, а за да можем да облагородим нашите чувства, които са въплътени и които като такива имат нужда от телесна, физическа трактовка. Ето защо постът е ценно средство, което не може да се замени с кое да е, но чиято цел е преобразяването на сърцето и на ума. Или по-скоро, както казват светите отци, слизането на ума в сърцето. Сиреч да се молим от всичката си душа и да осъзнаваме това, че наистина, както пеем в св. Литургия „Един свят, един Господ, Иисус Христос за слава на Бога Отца!’“, и че ние не сме святи. Парадоксално, колкото повече напредваме в духовния живот, толкова повече трябва да се доближаваме до св. Йоан Златоуст : „Вярвам Господи и изповядвам, че ти наистина си Христос, Синът на живия Бог, дошъл в света да спасиш грешниците, от които пръв съм аз“. Не втори, не трети, не мога в смирение да кажа „Ама има по-големи грешници от мен“, не, ПРЪВ съм аз. Cв. Йоан Златоуст не лицемерничи като казва това, не заема фарисейска поза, за да си мислят другите колко смирен е. Не, него не го интересува мнението на другите. Tой се вълнува единствено и само от Бога.
Нека, братя и сестри, като имаме и двата пътя пред себе си да знаем, че с гордостта трябва да се борим, докато умрем. Светите отци казват, че тя умира няколко минути след смъртта. Не знам как са го изчислили, но факт е, че с гордостта трябва да се борим до последно. И вместо да си казваме „Господи, колко съм смирен, искам всички да го знаят!“, по-скоро като митаря да се молим : „Боже, бъди милостив към мене, грешния!“ и всичко което правим, пост, молитва, изповядване на нашата вяра, да го извършваме не машинално, не тупайки се по гърдите, а със “сърце съкрушено и смирено“. Имаме най-великия, най-пълния арсенал, който Бог ни е дал, за да се борим със сатаната и ако не го използваме срещу него, общо взето ние сме си виновни и никой друг. И ако осъзнаем тази наша вина , да казваме „Боже, нищо добро не направих, помогни ми да поставя добро начало“ или да викаме като митаря „Боже, бъде милостив към мене грешния“ ! Амин.
отец Иван Карагеоргиев